Между характерните особености на югоизточните български говори са и следните:

1. При членуване на съществителните имена от женски род, завършващи на съгласна, определителният член -та се изговаря винаги -тъ, например: есентъ́́ вместо есента́, пролеттъ́́ вм. пролетта́, младежтъ́́ вм.  младежта́.

2. При глаголите от І и ІІ спрежение с ударение на последната сричка окончанието за първо лице, единствено число сегашно и бъдещи време -ъ, което графично се изразява с -а, -я, се изговаря винаги така, както се пише – с -а, например: глаголът чета [четъ́́] се изговаря [чета́], благодаря́ [благодар’ъ́́] –[ благодар’а́],  стоя́ [стойъ́́] – [стойа] и пр.

Почти всички учители в бургаска област, включително и преподаващите български език и литература, говорят със същото диалектно произношение. По съвещания, по сбирки, по срещи редовно чувам изрази като: „БлагодарЯ за възможностЪ да изразЯ...”; „Това налага необходимостЪ да разяснЯ...”; „РадостЪ, че творЯ...” и т. п. Особено силно този изговор е застъпен в говора на учителите, завършили в бургаските ВУЗ, което се дължи най-вече на това, че те изобщо не са се откъсвали от своята родна езикова среда, чиито диалектни особености вместо да бъдат преодолени при следването, били са затвърдени.

Тревога буди обстоятелството, че учителите говорят по същия начин и в училище, като благодарение и на тях този диалектен изговор добива все по-широко разпространение. Ето защо и предмет на настоящите бележки е въпросът за книжовния изговор на посочените езикови форми.

Определителният член в българския език книжовен език е произлязъл от показателното местоимение тъ (ж. р. та, ср. р. то) в слаба позиция, т. е. когато е стояло след съответното съществително име, към което се е отнасяло. Тъй като старобългарската писмена система е била напълно фонетична, то показателното местоимение, от което произлиза определителният член за съществителните имена от женски род в съвременния български език, се е изговаряло така, както се е пишело – та.

При членуване на имената от женски род, завършващи на гласна, в почти всички съвременни български говори определителният член -та е винаги неударен и се произнася с -а, независимо от изговора на окончанието на самото съществително име: глава́ – глава́та, вода́ – вода́та, ръка́ – ръка́та (в североизточните говори съответно – [главъ́та], [водъ́та], [ръкъ́та]). Когато обаче се членуват имена, които завършват на съгласна, ударението се премества върху определителния член: есента́, пролетта́, младежта́, но това в никакъв случай не може да бъде критерий за изговор на членната форма с -ъ: [есентъ́́], [пролеттъ́́], [младежтъ́́]. Напротив, вероятно необходимостта от ясно разграничаване на членната форма на имената от женски род, завършващи на съгласна, от съответната форма за мъжки род е довела до преместването на ударението върху определителния член.

От посоченото дотук се вижда, че изговорът на тази форма с -ъ трябва да се избягва – той се схваща като диалектен и това становище е изразено от редица изявени учени българисти. Книжовната правоговорна норма изисква да казваме есента́, пролетта́, младежта́, защото в този изговор има по-голяма последователност при употребата на тези езикови форми.

Въпросът за книжовния изговор на окончанието за 1 л., ед. ч., сегашно и бъдеще време -ъ при глаголите от І-во и ІІ-ро спрежение с ударение на последната сричка също е засегнат в трудовете на много специалисти по български език.

Окончанието -ъ, което по силата на известни особености на българската графична система се означава с -а (-я), е правилно съответствие на старобългарското окончание за 1 л., ед. ч., сег. вр. -ѫ. Затова изговорът му като -а  се приема за диалектен, несъответстващ на книжовната норма.

Диалектният изговор на известен брой глаголи от посочения тип е напълно еднакъв с гласежа на форми на някои съществителни имена, например: пера́ (гл.) и пера́ (гл.) (същ. име, мн. ч. от перо), не ща́ и неща́ (същ. име, мн. ч. от нещо), река́ (гл.) и река́ (същ. име), душа́ (гл) и душа́ (същ. име).

Много по-голям е броят на глаголите, при които формата за 1 л., ед. ч., сегашно време се покрива напълно с формите за 2 и 3 л., ед. ч., минало свършено време, например:

1 л., ед. ч., сег. вр. –         аз кова́, вървя́, горя́, стоя́;

2 л., ед. ч., мин. св. вр. –   ти кова́, вървя́, горя́, стоя́;

3 л., ед. ч., мин. св. вр. – той кова́, вървя́, горя́, стоя́.

Както се вижда от примерите, диалектният изговор превръща посочените глаголни форми от омографи в омофони, което в някои случаи прави мисълта неясна и затруднява правилното й възприемане. Затова не само правилно, но и задължително е, когато говорим от първо лице, в сегашно време да казваме [перъ́́], [рекъ́́], [върв’ъ́́], [стойъ́́], а не [пера́], [река́], [върв’а́], [стойа́].

Правилното произношение е важна част на езиковата култура. Учителят е длъжен да говори правилно, длъжен е да създава у учениците усет за правилен и чист говор. Това ще изостри тяхната езикова наблюдателност и ще спомогне за осмислянето и практическото усвояване на изучаваните правила по фонетика и граматика.